Цяло денонощие пътувахме – първо изтървахме автобуса за летището – може би за добро, че по оня черен път, я хванем самолета за Kunming, я не; после с един готин таксиджия летяхме по магистралата, след това летяхме със самолет до Kunming, влачихме са с автобус до гарата на Kunming, спахме в влака за Лижан и на сутринта, към 8am успешно финиширахме в центъра на античния град Лижан (нещо като Боженци или Копривщица, но в китайски стил). След едно Starbucks кафе започнахме да си търсим „страноприемницата“ за следващите три дни. Стар град, криви улици, табели на китайски, почти никои не говори английски = 100 % загубване и 2-часово лутане с раниците по тия кадъръми.
След Happy-End-а бяхме малко поубити, но пък беше време за обяд и след кратка консултация с TripAdvisor и наслагване и сверяване на няколко карти на телефона се отправихме към тибетски ресторант. Поръчахме си по картинка, като само можехме да гадаем какво ще получим. Е, традиционния ориз, пиле и зеленчуци се оказа life-saver, защото яхнията с картофи, люто (ама много люти) чушки и пилешки шийки и крачета (не бутчетата, а ходилата на кокошката) беше ястие за another level потребители J
Но пък местни се справяха много добре с това ядене – смучеха, плюеха, храчеха, бърсаха се в покривката – доста потрисаща гледка, докато не разбрахме, че това е нещо нормално – това е начинът да се храниш в китайската култура, хората не се пристискват J Лижан е все едно изваден от китайски филм – калръръмрни тески улички, тия типични покриви, вътрешни дворове, сергии, страноприеменци и очакваш всеки момент Джеки Чан да излети от някои прозорец. Шегата на страна – Лижан наистина се използва като декор за снимане на филми за „китайската авиация“. Като се абстрахираш от тълпите китайски туристи, както и от липсата на такива от твоята раса – да, това е възможно – всъщност след някой друг ден въобще не ни правеше впечатление колко и какъв цвят са хората – Лижан е много приятен град. Вярно, това е изкуствено поддържан в това антично състояние квартал на града, но все пак е много китайско
В покрайнините на града се намира изкуствено езеро, което служи за огледало на един белокаменен мост и пагода – някой ще каже, че е клиширано, но пък си е много красиво. Особено, ако няма облаци и в огледалото се отразява и 5600 метровата планина на нефритения дракон (Jade Dragon Snow Mountain). Е, имаше облаци, но добихме представа за гледката от други снимки. А и на следващия ден планирахме да се изкачим до където може (4600м) в планината.
Jade Dragon Snow Mountai
Рано сутринта се паркирахме срещи голямата статуя на Мао, от където тръгват маршрутките за планината. След извесно чакане (първото от много през този ден) потеглихме. Пак бяхме единствените „западни“ туристи, за да сме политически коректни. Местните спираха да си купуват кислодорни бутилки, гащеризони и якета под наем – та леко се замислихме, за къде сме тръгнали с едни ветровки.
Чакахме на опашка за билети, на опашка за влизане а парка, на опашка за автобус до кабинковия лифт, на опашка за влизане в станцията на кабинковия лифт… Не може да се отрече, че китайците са майстори в канализирането на тълпите, но с толкова много хора си е цяла наука как да се управляват опашките. Та в ранния следобед вече се бяхме качили на 4100м. Времето беше леко облачно, с леки пръски дъжд – кофти – почти нямаше видимост към върховете. Въпреки това, след всичкото чакане, поехме нагоре по нещо като пътека от дървени скари, разположени върху ледника. Изпреварвахме тежко дишащи и гладно смучещи кислород хора, снимахме се с местните поне 5 пъти и стигнахме до терасата на 4600м. Тук там, от време на време се поотваряше малко небето и се виждаха величествени обледени върхове. Пътят надолу беше скучен, но пак се снимаха с нас.
От долната станция на лифта поехме към едно изкуствено езерце – много си падат там по правенето на изкуствени езерца, така че да се отразява планината. Даже изпече слънце – абе, красота.
